Р Е Ш Е Н И Е ...

 

гр. В.,  15.07.2013  г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 27.06.2013 год., в състав:

 

Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА

                                                               

в присъствието на секретар М.К. като разгледа докладваното  от СЪДИЯТА гр.дело N 900 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:

 

               Мюсюлманско изповедание, гр.С., представлявано от главния мюфтия М.А.Х., е предявило против Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областен управител  на Област В., и против Изпълнителна агенция по горите,  гр.С. при условията на обективно и субективно съединяване  следните искове:  

1/ Иск с правно основание чл.108 ЗС - за признаване за установено по отношение на Държавата и Изпълнителна агенция по горите, че ищецът е собственик на сградата и терена /дворното място/ на "Ески джамия" в гр.В., представляващи поземлен имот с идентификатор 12259.1016.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.В., одобрени със Заповед № РД-18-43/16.09.2005 год. на изп.директор на ИА "ГКК", гр.С. с предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване, площ 370 кв.м. застроено  и незастроено място, с административен адрес гр.В., ул."П.С.К." № ***, заедно с построената в този имот сграда с идентификатор 12259.1016.2.1, функция - сграда за изкуство и култура, на един етаж, застроена площ 259 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 12259.1016.1, ПИ 12259.1016.3, ПИ 12259.1016.6 и ПИ 12259.1016.207 /улица/, и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху този имот - терен и сграда;

2/ Иск с правно основание чл.59 ЗЗД против Държавата за сумата 30000 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на имота за периода от 21.12.2007 год. до 22.05.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяване на иска до окончателното й изплащане;

3/ Иск с правно основание чл.59 ЗЗД против Изпълнителна агенция по горите за заплащане на  сумата 4 000 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на процесния имот за периода от 23.05.2007 год. до 20.12.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се навеждат доводи, че процесната сграда е построена в годините на османското владичество върху днешните български земи, когато османската държава не е познавала отделянето на държавата от господстващия верски култ - мюсюлманското изповедание като организирана религиозна общност.  Отреждането на имота е било за богослужебни нужди, т.е. за вакъф, като при самото учредяване на вакъфа той по верска догма е принадлежал на цялата конфесионална общност, но е бил под управлението на частен управител - мютевелия. Отделянето на вероизповеданието от държавата е настъпило по силата на Търновската конституция и с устава на ищцовото изповедание от 1919 год., когато вакъфите са били иззети от управителите /мютевелиите/ и са били предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, чиито орган се явява мюсюлманското настоятелство. Мюсюлманските вероизповедни общини са притежавали и стопанисвали джамиите и други имоти, включително и училищата на тази конфесионална общност. Ищецът твърди, че е законно регистрирано вероизповедание и е правоприемник на всички мюсюлмански вероизповедни общини, съществували на територията на гр.В.. Наличието на правоприемство се обосновава както с липсата на пререгистрация на настоятелството на някогашната Врачанска мюсюлманска вероизповедна община в местно компетентния Врачански окръжен съд по реда на § 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /ЗВ/, така и с липсата на регистрация на ново мюсюлманско настоятелство по реда на чл.20 ЗВ. Като основание за правоприемство ищецът се позовава и на разпоредбата на § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ. Ищецът твърди, че с оглед правоприемството се явява собственик и на недвижимите имоти на някогашните мюсюлмански вероизповедни общини на територията на гр.В., включително и на процесната сграда, известна като "Ески джамия", както и на терена, върху който е построена същата, като се позовава на разпоредбите на § 5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСВОНИ/. С писмена молба, представена в първото съдебно заседание, проведено на 30.05.2013 год., ищецът конкретизира, че имотът е отнет от някогашната Врачанска мюсюлманска вероизповедна община не по предвидения от закона ред, нито по реда на конкретен международноправен акт, по който България е страна - Съглашение по мюфтийския въпрос от 19.04.1909 год., поради което е налице хипотезата на чл.3 ал.2, вр. чл.2 ал.2 от ЗВСОНИ, към чиято разпоредба препраща нормата на § 5 ал.1 от ПЗР на ЗВ. Твърди се, че отнемането на имота е станало през 1945 год. след утвърждаването от тогавашното Министерство на външните работи и изповеданията на устава на ищцовото изповедение. След дадени от съда указания по реда на чл.145, ал.2 ГПК, в съдебно заседание на 30.05.2013 год.  ищецът, чрез пълномощника си адв.К.Р., конкретизира твърденията си, като заявява, че след 1910 год. имотът е използван за склад, не е функционирал като джамия и е владян до 1945г., като последното лице което го е държало е мюсюлманин на име Вели, след което е отнет от ГНС-В.. Навеждат се доводи, че  Държавата е отнела имота без правно основание и без на съответната вероизповедна община да е заплатено обезщетение; че за имота неправилно е съставен Акт за държавна собственост и ползването на същия неправилно е предоставено на ИАГ. Правният си интерес от предявяването на ревандикационния иск, ищецът обосновава с твърдението, че Държавата отказва да предаде джамията и терена и претендира, че е техен собственик.

               Ищецът твърди, че в периода от 21.12.2007 год. до 22.05.2012 год. Държавата е получавала доходи от имота под формата на наем, което е довело до неоснователното й обогатяване, съответно до обедняване на Мюсюлманското изповедание, вследствие на което първият ответник дължи обезщетение в размер на 30 000 лева. Твърди се, че в периода от 23.05.2007 год. до  20.12.2012 год. неоснователно се е обогатил и втория ответник със спестения разход от наем, вследствие на което дължи на ищеца обезщетение в размер на 4 000 лева.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Държавата, представлявана от Министъра на териториалното развитие и благоустройството, подаден чрез Областния управител на Област В.. В отговора се оспорва основателността на предявения ревандикационен иск. Ответникът твърди, че е собственик на имота, като навежда доводи, че имотът е актуван като държавна собственост през 1951 год. и основанието за завземането му е давностно владение. В съставения АДС № 284/15.02.1951 год. е отразено, че бивш собственик на имота е Врачански градски народен съвет и до този момент сградата е използвана като квартална читалня на читалище "Сталин". Впоследствие имотът е предоставен за стопанисване и управление на Окръжен музей гр.В., а през 1979 год. е обявен за архитектурен паметник. Ответникът сочи, че впоследствие са съставени още два акта за държавна собственост - № 53/18.08.1999 год., с който имотът е актуван като публична държавна собственост, и № 2380/15.11.2007 год., с който имотът е актуван като частна държавна собственост. През 2007 год. имотът е предоставен за временно и възмездно ползване на Сдружение Клуб "Приятели на природен парк "Врачански балкан" за осъществяване на общественополезна дейност, а през 2008 год. е предоставен под наем на Дирекция Природен парк "Врачански балкан". През 2011 год. имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Дирекция Природен парк "Врачански балкан". Според изложените в отговора твърдения, първата претенция от страна на ищеца е постъпила на 07.02.2008 год., когато е поискано да бъде спряно посегателството върху мюсюлманския храм в гр.В., а на 14.02.2008 год. е постъпило и искане от Мюсюлманското изповедание за деактуване на имота. Във връзка с така изложените обстоятелства, ответникът се позовава на придобиване на имота по давност, тъй като го е владял необезпокоявано и без прекъсване повече от десет години, считано от 15.11.1951 год. Ответникът оспорва твърденията на ищеца относно собствеността на имота като навежда доводи, че не са налице предпоставките на § 5 от ПЗР на ЗВ във вр. със ЗВСОНИ. Оспорва твърденията за проведено отчуждително производство за завземане на имота на някое от посочените в тази разпоредба основания.  В първото съдебно заседание, проведено на 30.05.2013 год. ответникът  ответникът оспорва и твърденията на ищеца за съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община, съответно за наличието на правоприемство. Навежда доводи, че имотът не се ползва като джамия повече от 200 години.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Изпълнителна агенция по горите /ИАГ/, в който се оспорва предявения иск с правно основание чл.108 ЗС. В отговора се навеждат доводи, че имотът е актуван като държавна собственост и ищецът не ангажира доказателства, които да оборят доказателствената сила на АДС и да докажат по безспорен начин правото му на собственост. Изтъква се, че имота се владее на валидно правно основание - сключен на 24.04.2012 год. договор с Областния управител на Област В. за предоставяне на имота за безвъзмездно управление. В отговора се оспорва и предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, като се навеждат доводи, че посоченото като ответник Национално управление по горите  през 2007 год. е преобразувано в Държавна агенция по горите, която през 2009 год. е преобразувана в Изпълнителна агенция по горите към Министерството на земеделието и храните, т.е. към датата на подаване на исковата молба посоченото като ответник Национално управление по горите не съществува като правен субект, срещу когото ищецът да насочи претенциите си за обезщетение. Изтъква се, че Природен парк "Врачански балкан" към ИАГ ползва процесния имот от 18.12.2009 год., а не от 23.05.2007 год., както се твърди в исковата молба. От 24.04.2012 год. имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Дирекция на Природен парк "Врачански балкан". Твърди се, че тези договори са сключени на валидно правно основание и имотът е предоставен на ИАГ от неговия собственик - Държавата, поради което претенцията за неоснователно обогатяване следва да бъде отхвърлена като неоснователна. 

По делото са събрани писмени доказателства. Допусната и изслушана е специализирана съдебно-техническа експертиза, чиито заключения - първоначално и допълнително, не са оспорени от страните и са приети от съда като обективни и компетентни.

След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното към исковата молба удостоверение, издадено от Софийски градски съд на 03.07.2012 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., е видно, че ищецът Мюсюлманско изповедание, гр.С. е вписан като религиозна институция във водения от същия съд регистър на вероизповеданията.

Ищецът е представил удостоверение, издадено на 13.03.2013 год. от Врачанския окръжен съд, от което е видно, че в същия съд няма извършена регистрация по реда на чл.20 ЗВ или пререгистрация по реда на § 2, ал.4 от ПЗР на ЗВ на мюсюлманско настоятелство със седалище гр.В. като местно поделение на религиозната институция Мюсюлманско изповедание, гр.С..

Съгласно удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 год., издадено от Директора на Дирекция "Вероизповедания" /ДВ/ при МС, религиозната институция Мюсюлманско изповедание, гр.С. е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год. В удостоверението са посочени общо тези юридически лица, а именно: съществувалото изповедание на мюсюлманите, както и учредените и съществували настоятелства, богоугодни и благотворителни заведения на мюсюлманите в периода до 25.06.1919 год. при действието на Временните Правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Фердинанд;  в периода от 26.06.1919 год. до 22.11.1945 год. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис ІІІ; в периода от 23.11.1945 год. до 21.05.1951 год. при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 год. В удостоверението е посочено, че конкретен опис на тези юридически лица, съществували в периода до 1949 год. следва да бъде представен в съда от Главното мюфтийство на Мюсюлманското изповедание.

В хода на съдебното производство ищецът е представил решение, постановено от Софийски градски съд на 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., с което е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание, с наименование "Мюсюлманско изповедание", гр.С. е правоприемник на конкретно посочени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 год., учредени и действали при режима на горепосочените правила и устави, между които юридически лица е посочена и Мюсюлманска вероизповедна община гр.В.. От мотивите на решението е видно, че съдът приема за установено съществуването на тези юридически лица, в т.ч. и на Мюсюлманската вероизповедна община гр.В., и правоприемството въз основа на посоченото по-горе удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 год., издадено от Директора на Дирекция "Вероизповедания" при МС, както и приложен Списък на мюсюлманските вероизповедни общини и мюфтийства в Народна Република България, съществували до 1949 год. Същите списъци са приложени като доказателство и към настоящето дело и от стр.28 на списъка /л.383 от делото/ е видно, че е записана Мюсюлманска вероизповедна община гр.В., числяща се към Софийско мюфтийство. Към момента на приключване на съдебното дирене по настоящето производство, няма данни дали представеното Решение на СГС по ф.д.№ 1659/2003 год. е влязло в законна сила.

Към исковата молба е приложено копие от писмо изх.№ 196/10.07.1996 год. от Директора на ДВ към МС, в което е отразено, че в уставите от 1919 год. и 1945 год. най-малката организационна единица на мюсюлманското изповедание са били мюсюлманската верска общност /община/ и нейното настоятелство, с утвърдения устав от 1995 год. тази организационна единица носи наименованието мюсюлманска джамийска общност и мюсюлманско джамийско настоятелство и тъй като мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване като юридическо лице, то следва да се приеме, че мюсюлманските джамийски настоятелства са правоприемник на настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини. Приложено е и копие от писмо от 05.01.1998 год. от и.д. Директор на ДВ при МС до Главния мюфтия на мюсюлманите в РБ, в което е отразено, че според Устава от 1919 год. мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си, а според сега действащия устав наследник на тази община се явява мюсюлманското настоятелство.

Представени са и заверени копия от Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 от 23.05.1919 год., обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год., както и Уставите на Мюсюлманското изповедание от 1975 год., 1992 год., 1994 год. с изменения от 1996 год., 1997 год., 2005 год. и 2011 год.

В § 7 и § 8 на първия посочен Устав от 1919 год. е уредено, че най-малката организационна единица на Мюсюлманското изповедание е мюсюлманската вероизповедна община, която се учредява във всяко населено място, където живеят на установено местожителство поне 40 мюсюлмански семейства, а там където техният брой е по-малък  могат да се групират в една вероизповедна община  мюсюлманските семейства от няколко населени места, отстоящи на разстояние до 10 км. от центъра на общината. Посочено е, че вероизповедната община е юридическо лице, което се образува с разрешение на Министерството на външните работи и вероизповеданията и има право да притежава за джамиите и училищата си  движими и недвижими имоти. Всяка мюсюлманска вероизповедна община се управлява от настоятелство, в чиито права и задължения се включва и ръководството и управляването на имотите на общината - § 28. В Устава се сочи, че всички общински вакъфи в Царството се управляват  от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини, а вакъфите, които са били управлявани от мютевелиите се отнемат от тях и също се предоставят в управление на настоятелствата - § 168.

Ищецът е представил Турско-български протокол и Съглашение по мюфтийския въпрос, подписани в Цариград между Турското и Българското правителство на 6/19 април 1909 год., утвърдени с Указ на Цар Фердинад І,  обнародван в ДВ бр.13/1910 год. В § VІІ от Съглашението по мюфтийския въпрос е договорено да се бди за доброто съхранение на недвижимите вакъфски имоти, находящи се в България. Никаква религиозна или благотворителна сграда не може да се срути, освен по належаща нужда и съгласно действащите закони и правилници в страната. В случай, че една вакъфска сграда подлежи на отчуждаване поради належащи причини, то отчуждаването може да стане само след като се определи друго място, имащо същата стойност и след като се заплати стойността на сградата.

Приложени са и извлечения от регистър при Османския архив към Главна Дирекция на държавните архиви на Република Турция и регистър при Генерална дирекция на вакъфските архиви. Първият от тези документи се отнася до Вакъфа на Свещената джамия в махалата Деббагхане в Ивраджа /гр.В./ и носи дата от 15 сафер 1256 год. /1840 год. по християнското летоброене/ и в него се обсъжда назначаването на С.Х. на овакантената служба на мюезин в същата джамия. Вторият документ се отнася до вакъфа на Старата джамия Б. С. Ч. в И. /гр.В./ и касае назначаване на А.Е., син на М., на имамска служба в същата джамия. От документа не става ясно за кой период от време се отнася.

В подкрепа на твърденията си за придобиване право на собственост върху процесния имот ответниците са представили писмени доказателства, от които се установява следното:

На 15.02.1951 год. е съставен Акт за завземане на недвижим имот за държавен № 284, с който е актувана като държавна собственост масивна едноетажна сграда на 245 кв.м. и незастроено дворно място 100 кв.м. /бивша джамия/. В акта е отразено, че бивш собственик на имота е Врачански градски народен съвет и до този момент сградата е използвана като квартална читалня на читалище "Сталин". Като основание за завземане на имота е записано - давностно владение. Върху гърба на АДС № 284/1951 год. е отразено, че имотът е предоставен за стопанисване и управление на Окръжен музей гр.В., стенописите са обявени за художествен паметник на културата на 26.05.1972 год., а сградата е обявена за архитектурен паметник на 20.02.1979 год. Представен е протокол-опис от 1952 год., в който се съдържат констатации на комисия относно състоянието на сградата след завземането на кварталната читалня, ул."Георги Кирков" на Червения площад, но този документ не е подписан. Ответникът е представил и справка  № 284 от Жилищен отдел, в която също е извършено описание на имота и е отразено, че бивш собственик е Врачански градски народен съвет /стар имот по давност/.   АДС № 284/1951 год. е анулиран  през 1999 год., когато е съставен нов АДС № 53/18.08.1999 год., с който имотът е актуван като публична държавна собственост. По повод възникнал спор относно собствеността на имота между Държавата и Община В. е издадена  Заповед № 156/23.08.1999 год. на Областен управител на Област В., с която се отказва да се отпише от актовите книги и да се предаде на Община В. имота, тъй като е публична държавна собственост. С АДС № 2380/15.11.2007 год. имотът е актуван като частна държавна собственост.

С писмо от 02.09.2004 год. Дирекция на Природен парк "Врачански Балкан" и Клуб "Приятели на Природен парк "Врачански Балкан" са поискали от Областния управител на Област В. съгласие за включването на старата джамия като Посетителски център  на Екомузей на открито, разработван като проект по програма ФАР "Развитие на българския екотуризъм". С писмо за подкрепа № 24 00-61/07.09.2004 год. Областният управител на Област В. е изразил своята подкрепа и е дал съгласие за изграждане на Посетителски център на Екомузея в обект Старата джамия - публична държавна собственост.

С молба вх.№ 91 00-62/14.11.2007 год. Т. И., в качеството й на председател на Клуб "Приятели на Природен парк "Врачански Балкан", е поискала на основание чл.19, ал.5 от ЗДС да бъде открита процедура за предоставяне под наем на сградата на "Ески джамия" в гр.В. за осъществяване на хуманитарна дейност - изграждане на Природозащитен център. Със Заповед № 843/14.11.2007 год. на Областния управител на Област В. е наредено имотът да се предостави за временно  и възмездно ползване за срок от 5 години на Сдружение Клуб "Приятели на природен парк "Врачански Балкан". На 15.11.2007 год. е сключен и договор за наем на имота между Държавата, представлявана от Областния управител на Област В., в качеството й на наемодател, и посоченото сдружение.

 Приложено е писмо изх.№ 13/04.02.2008 год., адресирано до различни държавни институции, както и до Областния управител на Област В. и Кмета на Община В., с което Главно мюфтийство апелира да не бъде посягано върху няколковековния мюсюлмански храм в гр.В. и да не бъдат лишавани вярващите мюсюлмани от място, където могат да изпълняват религиозните си обреди.

Във връзка с това писмо Община В. е предоставила на Областна администрация В. материали за Ески джамия - В., в т.ч. документи във връзка с извършената от Общината реставрация на стойност 22 000 лева. В тези документи е отразено, че след Освобождението на България джамията не е действаща, няма имам и сградата не се използва. Приложена е служебна бележка № 1873/20.08.2004 год., издадена от Националния институт за паметници на културата, гр.С., в която е отразено, че джамията в гр.В. е обявена като народна старина в ДВ бр.69/1927 год., а през 1970 год. е декларирана със списък на паметници на културата на НИПК и съгласно чл.12, ал.1, бук."а" ЗПКМ притежава статут на архитектурен паметник на културата.

В отговор на писмото на  Районния мюфтия Н.А., Областният управител на Област В. е изпратил писмо изх.№ 9200-13-/2//22.02.2008 год., с което го уведомява, че имотът е актуван като държавна собственост още през 1951 год., че е обявен за художествен паметник на културата, че в периода 1944 год. до 1989 год. са извършени преустройства, с оглед на които и поради малкият брой на мюсюлманското население в гр.В. е отпаднала необходимостта от ползването на сградата като джамия и същата не е ползвана като молитвен дом през последните два века. В писмото се сочи още, че от страна на Община В. е извършена фасадна реставрация на сградата през 1988 год., а през 2003 год. е довършена чрез проект от фонд "Природни бедствия". Сочи се, че през 2004 год. Областна администрация В. е изразила своята подкрепа за изграждане на Посетителски център на Екомузей в гр.В. по програма ФАР "Развитие на българския екотуризъм". Областният управител уверява, че ще отговаря за опазването и защитата на бившата джамия - държавна собственост и няма да бъде извършвана промяна в предназначението на сградта като паметник на културата.

С искане вх.№ 92 00-32/14.03.2008 год. Мюсюлманско изповедание, гр.С. е заявило, че на основание чл.78, ал.1 ЗДС желае да бъде деактуван процесния имот, тъй като е възстановен по силата на реституционни закони. След извършено съгласувани с МРРБ / писмо изх.№ 92 00-32/1/25.03.2008 год. от Областния управител и отговор от Министерството с изх.№ 90-04-343/11.07.2008 год./ Областната администрация е изискала от подалия молбата за деактуване представител на Мюсюлманското изповедание да представи допълнителни документи, доказващи собствеността на вероизповеданието върху имота. Такива документи не са били представени и със Заповед № 323/29.05.2009 год. на Областния управител на Област В. е постановен отказ за отписване на имота от актовите книги за частна държавна собственост в полза на Мюсюлманско изповедание, гр.С..

На 16.12.2008 год. е сключено партньорско споразумение между Областна администрация В., Община В., Дирекция на Природен парк "Врачански Балкан" и Клуб "Приятели на Природен парк "Врачански Балкан", касаещо управлението и стопанисването на "Многофункционален център НАТУРА", изграден в недвижим имот частна държавна собственост - АДС № 2380/15.11.2007 год., управляван от Областна администрация В.. Във връзка с така постигнатото споразумение е подадена и молба от Председателя на УС на Клуб "Приятели на Природен парк "Врачански Балкан" за прекратяване на договора за наем на имота и с анекс от 16.12.2008 год. е прекратен по взаимно съгласие договора за наем от 15.11.2007 год. С молба вх.№ 7000-171/17.12.2008 год. от директора на Дирекция Природен парк "Врачански Балкан" е поискано откриване на процедура за предоставяне под наем на имота. Със Заповед № 694-А/18.12.2008 год. на Областния управител на Област В. е наредено имота да се предостави за временно и безвъзмездно ползване за срок от 3 години на Дирекция Природен парк "Врачански Балкан", като на същата дата е сключен и договор за отдаване под наем на имот - частна държавна собственост.На 20.12.2011 год. е съставен приемателно-предавателен протокол, с който е извършено предаване на имота на комисия от служители на Областна администрация В., поради изтичане срока на договора. На същата дата Изпълнителна агенция по горите е отправила писмо изх.№ 42336/20.12.2011 год. до Областния управител на Област В., с което иска да бъде подновен договора за наем, поради продължаващата необходимост от осъществяване на обществените функции на Природозащитен център "Натура". Със Заповед № 495/23.12.2011 год. на Областния управител на Област В. е наредено имота да се предостави безвъзмездно за управление за срок от 5 години на ИАГ за нуждите на Дирекция на Природен парк "Врачански Балкан". На 24.04.2012 год. е сключен договор, по силата на който Държавата и предоставила на ИАГ безвъзмездно за управление процесния недвижим имот.На 06.06.20123 год. е извършено и предаване на имота между Областна администрация В. и ИАГ, видно от приложения протокол за предаване на имот - държавна собственост.

В първоначалното и допълнително заключение на изслушаната съдебно-техническа експертиза, които не са оспорени от страните и са приети от съда като обективни и компетентни, се проследяват измененията в регулационните планове, касаещи процесния имот. Вещото лице е констатирало, че разписна книга има към плана, одобрен 1955 год. и в нея има два записа относно собствеността на имота - Градски народен съвет и АДС от 15.02.1951 год.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

За да бъде уважен предявения ревандикационен иск ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на юридическия факт, от който извежда твърдяното право на собственост върху процесния имот, както и да докаже, че имота се владее от ответниците и това владение е без правно основание.

В конкретния случай ищецът се позовава на придобивно основание по § 5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл.3, ал.2 във връзка с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ като твърди, че в качеството му на правоприемник на съществувалата след Освобождението на България Врачанска мюсюлманска вероизповедна община му е възстановена собствеността върху собствения на тази вероизповедна община имот -  Ески джамия в гр.В. и прилежащия й терен, който е бил отнет от Държавата без законов основание - без проведено конфискационно, отчуждително или друго производство за одържавяване, без да е предоставен имот в замяна и без да е изплатено обезщетение. Ищецът поддържа, че възстановяването на собствеността съгласно § 5, ал.2 от ПЗР на ЗВ е извършено ex lege - с влизането в сила на  Закона за вероизповеданията.

За да се приеме, че е осъществен този фактически състав и е настъпил предвидения в посочените законови разпоредби реституционен ефект в полза на ищеца, на първо място следва да бъде доказано съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община в периода след Освобождението на България през 1878 год. и по-конкретно след утвърждаването на Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обнародван в ДВ, бр.65 от 26.06.1919 год., както и наличието на правоприемство между тази вероизповедна община и Мюсюлманско изповедание, гр.С.. Между страните се спори относно съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община, като с извършения по реда на чл.146 ГПК доклад по делото съдът е дал изрични указания на ищеца, че носи тежестта за доказване на това обстоятелство. Единственото представено от Мюсюлманско изповедание, гр.С. доказателство относно съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община е представения Списък на мюсюлманските вероизповедни общини в Народна Република България /разпределени по мюфтийства и околии/, в който е отразена Мюсюлманска вероизповедна община в  гр.В., числяща се към Софийско мюфтийство. Този списък е съставен от Главно мюфтийство - Фонд "Духовенство и вакъфи" - гр.С.. Върху него е извършено отбелязване - "гр.С., 1948 год.", но не става ясно дали това са мястото и годината на съставянето му или момента, към който съществуват тези общини. Документът не носи подписи на съставилото го лице/лица, нито има положени печати. Липсва отразяване и въз основа на какви документи или исторически извори е съставен този списък. При тези съображения и като взема предвид, че по своята правна същност този списък има характер на частен свидетелстващ документ, изходящ от страната в спора и удостоверяващ изгодни за нея обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че само въз основа на него не може да бъде направен категоричен и обоснован извод относно съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община в посочения релевантен за спора период. Представеното Решение на СГС, постановено на 04.06.2013 год. по ф.д.№ 1659/2003 год., не променя този извод, тъй като този съдебен акт е постановен в рамките на едностранно охранително регистърно производство по реда на § 4 от ПЗР на ЗВ и не се ползва със сила на пресъдено нещо. Освен това, за да приеме, че е налице правоприемство, СГС се е позовал на удостоверение № 02-18-382/07.08.2003 год., издадено от Директора на Дирекция "Вероизповедания" при МС, в което се говори общо за правоприемство, без да се конкретизират юридическите лица, както и на обсъдения по-горе Списък на мюсюлманските вероизповедни общини и мюфтийства в Народна Република България, за който настоящият съдебен състав приема, че не доказва съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община. Останалите представени от ищеца документи - писма от ДС при МС също съдържат общи положения относно правоприемство на ищеца, но не и конкретни данни относно съществуването на вероизповедна община в гр.В.. При извършеното от ответниците оспорване на твърденията на ищеца относно съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община, респ. и относно наличието на правоприемство, тези обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване по общия исков ред и с предвидените в ГПК доказателствени средства. При липсата на други доказателства - напр. предвиденото в § 7 от Устава от 1919 год. разрешение от Министерство на външните работи и изповеданията за учредяване на такава община; документи, изходящи от такава религиозна общност или от някаква държавна институция, настоящият съдебен състав намира, че твърденията на ищеца относно съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община, респ. и относно наличието на правоприемство между същата и "Мюсюлманско изповедание", гр.С.,  са останали недоказани, което е достатъчно самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск за собственост.

Дори и да можеше да се приеме за доказано съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община, за установяване на соченото от ищеца придобивно основание е необходимо да бъде доказано и съществуването на право на собственост в патримониума на тази община и отнемането му от Държавата без законово основание.  

Между страните не се спори относно обстоятелството, че процесната сграда е била построена по време на османското владичество и е била отредена за джамия. При извършената в с.з. на 30.05.2013 год. конкретизацията на твърденията на ищеца /л.346 и 347 от делото/, пълномощникът на същия признава обстоятелството, че е преустановено ползването на имота като джамия, но твърди, че това е станало през 1910 год., като до 1945 год. сградата е ползвана като склад, тъй като в града фактически не е имало мюсюлмани. Твърди, че последният държател на сграда е мюсюлманин на име В. и владението е отнето в края на 1945 год. Тези твърдения на ищеца се оспорват от първия ответник, който в с.з. на 30.05.2013 год. твърди, че имотът не се използва като джамия повече от 200 години. Следователно между страните е спорен въпроса от кой момент е преустановено ползването на процесната сграда като джамия и как е владян имота след това. Съдът намира, че в тежест на ищеца е било да докаже твърденията си относно владението на имота в периода след 1878 год. до 1945 год., доколкото този факт е в пряка връзка с изложените в исковата молба твърдения, че след отделянето на вероизповеданието от държавата, настъпило по силата на Търновската конституция и с устава на ищцовото изповедание от 1919 год., вакъфите са били иззети от управителите /мютевелиите/ и са били предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, които са притежавали и стопанисвали джамиите и други имоти на тази конфесионална общност. Доказателствената тежест относно това релевантно за спора обстоятелство е указана на ищеца с доклада на съда по чл.146 ГПК. Единствените представени от ищеца документи, касаещи вакъфски имоти, са извлеченията от регистър при Османския архив към Главна Дирекция на държавните архиви на Република Турция и регистър при Генерална дирекция на вакъфските архиви. Първият от тези документи обаче се отнася до Вакъфа на Свещената джамия в махалата Деббагхане в Ивраджа /гр.В./ и носи дата от 15 сафер 1256 год. /1840 год. по християнското летоброене/, т.е. този документ не се отнася до процесния имот - Ески джамия и касае период по време на османското владичество. Вторият документ се отнася до вакъфа на Старата джамия Б. С. Ч. в И./гр.В./. Дори да се приеме, че описания в този документ имот е идентичен с процесния /доколкото Ески джамия в превод означава Стара джамия/, то от документа не става ясно за кой период от време се отнася, поради което не може да бъде ценен като доказателство, касаещо владение върху имота в периода след Освобождението на България.  

В подкрепа на твърденията си относно владението на имота в периода от 1878 год. до 1945 год. ищецът не е представил никакви доказателства. При това положение остава неизяснен въпроса от кой момент процесната сграда не се използва като джамия - преди или след Освобождението на България, при което не може да се направи извод, че към момента на приемането на Устава от 1919 год. този имот е продължавал да има характер на вакъф, т.е. сграда, която е предоставено на вероизповедна община за религиозни цели. Според признанията на самия ищец към 1910 год. сградата вече не е била ползвана като джамия, а като склад, което поставя под съмнение пък останалите му твърдения, че по силата на Устава от 1919 год. собствеността върху този имот е преминала под управление на настоятелството на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община с оглед отреждането му за богослужебни нужди.

При липсата на доказателства относно владението върху имота в посочения релевантен период, остават неизяснени и въпросите в кой момент, по какъв начин и от кой правен субект е отнето владението на имота от мюсюлманската общност. Изясняването на тези въпроси е от съществено значение за изхода на спора, тъй като с разпоредбите на чл.3, ал.2 вр чл.2, ал.2. ЗВСОНИ вр. § 5 от ПЗР на ЗВ, на чиито реституционен ефект се позовава ищецът,  е предвидено, че се възстановява собствеността на църкви, на манастири, на джамии, на синагоги и на други религиозни общности, чиито  движими и недвижими имущества са отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. Тълкуването на тези норми показва, че законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота и го приравнява по последици на отнемането на собствеността по предвидения ред в законите, посочени в чл.1 и чл.2, ал.1 ЗВСОНИ. В конкретния случай никоя от страните не твърди и не са налице данни да е било извършено предвидено в закон отчуждително, конфискационно или друго производство по одържавяване на процесния имот, поради което правно релевантен се явява именно факта дали е осъществено фактическото завземане на имота от Държавата без наличието на правно основание.

Следователно ищецът е следвало да докаже, че от Мюсюлманската вероизповедна община в гр.В. е извършено отнемане на владението като фактическо състояние от страна на Държавата или ГНС.  Доказателства в тази насока не са представени, а изясняването на този въпрос е от съществено значение, тъй като в случай, че владението на имота не е отнето, а е било изоставено от мюсюлманската общност, независимо от причината за това - било поради падането на минарето и преустановяване използването на сградата като джамия, било поради малобройното мюсюлманско население в града, то не може да се приеме, че е налице незаконно отнемане на имота по смисъла на ЗВСОНИ. В тази хипотеза имота би бил безстопанствен и правото на собственост е могло да премине в патримониума на Държавата на законово основание - напр. разпоредбата на чл.3 от Законъ за държавните имоти /обн.ДВ бр.66 от 1941 год., отм. ДВ бр.300 от 1948 год./, предвиждаща, че държавни са недвижимите имоти, които не принадлежат никому, както и чл.82 от същия закон, според който правото на държавата да владее и използва всички свои имоти, включително и безстопанствените такива, съществува без оглед на това дали тези имоти са завладени от нея преди или след влизането на закона в сила; разпоредбата на чл.2 от Закона за държавните имоти /обн.ДВ бр.300 от 1948 год., отм. в.Известия бр.92 от 1951 год./, която предвижда, че държавни са имотите, които не принадлежат на кооперациите, на физически или юридически лица.

На следващо място, дори и да се приеме, че е извършено фактическо завземане на имота от държавата или градския народен съвет чрез отстраняване на съществуващо владение на мюсюлманска общност в гр.В., то липсват доказателства относно момента на това завземане, поради което не може да направен извод, че отнемането на имота е станало именно в периода от 09.09.1944 год. до 1989 год. В случай, че отнемането на владението е станало в по-ранен момент, то не е налице елемент от фактическия състав, визиран в посочената разпоредба на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, поради което не може да настъпи и предвидения в този закон реституционен ефект. Ищецът твърди, че отнемането на владението е станало в края на 1945 год., но в подкрепа на тези свои твърдения не ангажира каквито и да са доказателства. Не може да се приеме, че фактическото завземането на имота е станало през 1951 год., когато е съставен и първия АДС № 284/15.02.1951 год., тъй като в този акт е отразено, че преди съставянето му сградата е ползвана от Врачански ГНС като квартална читалня. Освен това като основание за завземане на имота се сочи давностно владение /същото отразяване е извършено  и в приложената справка от Жилищен отдел, в която е записано "стар имот по давност"/, от което може да се направи извод, че фактическата власт върху имота е установена преди 1951 год., но без повече данни относно началния й момент. Изложените от пълномощника на ищеца в писмената му защита подробни доводи относно възможността имотът да е придобит от Държавата по давност не следва да бъдат обсъждани, както поради липсата на доказателства относно фактическата власт върху имота в периода преди 1951 год., така и с оглед на основния принцип, че в производството по иск с правно основание чл.108 ЗС на доказване подлежи правото на собственост на ищеца, а не липсата на такова право в патримониума на ответника.            

Най-сетне следва да се отбележи и обстоятелството, че от приетата като доказателство и неоспорена от ищеца служебна бележка № 1873/20.08.2004 год., издадена от Националния институт за паметници на културата, гр.С., се установява, че джамията в гр.В. е обявена като народна старина в ДВ бр.69/1927 год. Разпоредбата на чл.25 от Законъ за старините /обн. ДВ бр.37 от 18.02.1911 год. определя статут на държавна собственост на всички недвижими старини, където и да са открити. Следователно налице е още едно основание, за да се приеме, че се опровергават твърденията на ищеца за съществуване на право на собственост върху процесния имот в патримониума на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община.

В обобщение на изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на релевантните за спора обстоятелства, а именно - съществуването на Врачанска мюсюлманска вероизповедна община след 1878 год., принадлежността на правото на собственост върху процесния имот към патримониума на тази община, извършено отнемане на имота без законово основание в периода 09.09.1944 год. до 1951 год. При това положение съдът намира, че не е доказано правото на собственост на ищеца върху процесния имот, поради което предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, при това без да е необходимо да се обсъжда наличието на останалите две предпоставки - владението на имота към настоящия момент от страна на ответниците и наличието на основание за това владение, в т.ч. и направеното от първия ответник възражение за придобиването на собствеността върху  имота на основание давностно владение.  В писмената защита, представено от пълномощника на втория ответник ИАГ се прави искане за отхвърляне на предявените искове и признаване за установено по отношение на Държавата, че е собственик на процесния имот. Във връзка с това искане следва да се отбележи, че съдът не е сезиран с насрещен установителен иск за собственост от страна на ответниците, поради което не е допустимо произнасяне с изричен диспозитив в тази насока.

С оглед изхода на спора по главния иск с правно основание чл.108 от ЗС, неоснователни и недоказани се явяват и обусловените от него искове с правно основание чл.59 от ЗЗД.

Ответниците не са направили искания по чл.78, ал.8 ГПК, нито са представили списъци по чл.80 ГПК, поради което не следва да им бъдат присъждани деловодни разноски.

Водим от горното, Врачанският окръжен съд

 

 

                   Р             Е             Ш            И:

 

 

               ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от Мюсюлманско изповедание, гр.С., представлявано от главния мюфтия М.А.Х., иск с правно основание чл.108 ЗС - за признаване за установено по отношение на Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от Областен управител  на Област В., и Изпълнителна агенция по горите, гр.С., че  е собственик на сградата и терена /дворното място/ на "Ески джамия" в гр.В., представляващи поземлен имот с идентификатор 12259.1016.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.В., одобрени със Заповед № РД-18-43/16.09.2005 год. на изп.директор на ИА "ГКК", гр.С. с предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване, площ 370 кв.м. застроено  и незастроено място, с административен адрес гр.В., ул."П.С.К." № ***, заедно с построената в този имот сграда с идентификатор 12259.1016.2.1, функция - сграда за изкуство и култура, на един етаж, застроена площ 259 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 12259.1016.1, ПИ 12259.1016.3, ПИ 12259.1016.6 и ПИ 12259.1016.207 /улица/, и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху този имот - терен и сграда.

               ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от Мюсюлманско изповедание, гр.С., представлявано от главния мюфтия М.А.Х. против Държавата иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 30000 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на имота за периода от 21.12.2007 год. до 22.05.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

               ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявеният от Мюсюлманско изповедание, гр.С., представлявано от главния мюфтия М.А.Х. против Изпълнителна агенция по горите, гр.С. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на  сумата 4 000 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на процесния имот за периода от 23.05.2007 год. до 20.12.2012 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд гр.С. в двесудмичен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                                 ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: