Р Е Ш Е Н И Е № 401

 

гр.Враца, 16.12.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Врачански окръжен съд, Гражданско отделение в публичното съдебно заседание на седми декември  през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ АДЖЕМОВА

мл. с. СВЕТОЗАР Г.

 

            при секретаря Л. Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Г. в.гр.дело № 573 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Делото е образувано в РС- Берковица след изпращането му за разглеждане от ОС- Монтана поради направен отвод на съдиите от РС- Монтана.

            С Решение от 04.02.2016г., постановено по гр. д. № 574/2015г. на Районен съд гр. Берковица e уважен предявеният от К.Б. срещу В.М. и М.Г. иск с правно основание чл. 76 ЗС за осъждане на ответниците да възстановят отнетото владение върху дворно място, представляващо УПИ XXVI с пл. номер 4647 в кв. 340 по плана на град Монтана с площ от 2180 кв. м., а по кадастралната карта и кадастралните регистри имотът ПИ с идентификатор 48489.6.657, както и първия етаж от сградата с идентификатор 48489.6.657.2.1 и малката зала от втория етаж, заемаща 1/4 част от него с идентификатор 48489.6.657.2.2. Съдът е допуснал предварително изпълнение на решението на основание чл. 361 от ГПК. Съдът е наложил на В.М. и М.Г. на основание чл. 360 от ГПК глоба в размер на 1000,00 лева. Съдът е осъдил В.М. и М.Г. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплатят на К.Б. сумата от 1261,18 лева, представляваща деловодни разноски.

            Въззивното дело е образувано в ОС- Враца след изпращането на въззивната жалба от САС поради направен отвод на съдиите от ОС- Монтана.

            Въззивната жалба срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответниците жалба В.М. и М.М.. Жалбоподателите поддържат, че ищецът не е конкретизирал недвижимия имот, предмет на иска, в частта относно намиращата се на втория етаж на сградата "малка зала". Твърди се, че в съдебно заседание неправилно е допуснато добавяне на нов правопораждащ факт, който не е първоначално въведен с исковата молба, а именно- липса на предупреждение преди 19.09.2014г. от ответниците за намерението им да сменят ключалките на вратите. Поддържа се, че не са доказани материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл.76 от ЗС. Твърди се, че К.Б. не е владелец на процесния имот, тъй като не е владял необезпокоявано, трайно, явно и непрекъснато имота в продължение на поне шест месеца. Поддържа се, че неправилно е наложена глобата по чл. 360 от ГПК, тъй като ищецът се е отказал от претенцията си за налагането на тази глоба. Поддържа се, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е отказал да спре производството при наличие на друг преюдициален спор- ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС, предявен от въззивниците срещу въззиваемия, за същите имоти пред Окръжен съд гр. Видин (гр. д. №174/2015г.). Моли се за спиране на настоящото производство, а под евентуалност- за отмяна на Решение от 04.02.2016г., постановено по гр. д. № 574/2015г. на Районен съд гр. Берковица, отхвърляне на предявения иск, отмяна на наложената на основание чл. 360 от ГПК глоба и отмяна на допуснатото на основание чл. 361 от ГПК предварително изпълнение. Претендират се разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 ГПК от въззиваемият- К.Б., е подаден отговор, като се оспорва въззивната жалба, атакуваното решение се счита за допустимо и се моли същото да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.

            След дадени от съда указания с допълнителна молба от 08.11.2016г. се сочи, че във въззивната жалба е допусната техническа грешка по отношение на трите имена на жалбоподателя М.М. и е уточнено, че действителната фамилия на лицето по лична карта е Г..

            С определение, обективирано в протокол от открито съдебно заседание на 07.12.2016г. съдът е отхвърлил  искането за спиране на производството.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното:

            Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

            Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

            Районен съд гр. Берковица е бил сезиран с кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 76 ЗС.

            Въззивният съд споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд гр. Берковица, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

            Настоящата съдебна инстанция трябва да обсъди релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение.

            Възникването на спорното материално право, предявено пред съда с исковата молба се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличие на фактическа власт на ищеца върху процесните имоти, 2. отнемане на фактическата власт от страна на ответниците и 3. това отнемане да е извършено чрез насилие или по скрит начин. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК. Не е част от основанието на този иск вида на упражняваната от ищеца фактическа власт /дали е владение или държане/, а единствено, че такава е съществувала и е отнета. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владение, като фактическо състояние – чл. 357, ал. 2 ГПК, като в този смисъл е Решение № 733 от 04.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1536/2009 г., І г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика.

            Аналогично на защитата по чл. 75 ЗС, е без значение на какво основание почива владението или държането и дали същите са правомерни или не, а за владението – дали е добросъвестно или недобросъвестно. Защитата по чл. 76 ЗС може да бъде предоставена срещу всеки, включително и срещу собственик, чието поведение се квалифицира по посочените в закона два начина – когато самоволното или самоуправно установяване на фактическа власт върху вещта е извършено от нарушителя чрез насилие или по скрит начин.

            Отнемането е нарушение на владението, което се състои в еднократно действие, с което се отнема фактическата власт от владелеца или държателя на имота, като от деня на извършването му започва да тече шестмесечния срок, в който владението може да бъде защитено с иска по чл. 76 ЗС. По своя характер този срок е преклузивен – с изтичането му отпада притезанието на владелеца или държателя, поради което съдът е длъжен да следи служебно за спазването му. Този срок е започнал да тече от 19.09.2014г., като същият е спазен, доколкото исковата молба е била подадена на 25.09.2014 г.

            От събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Илиев и Тихолов се установява, че към датата на твърдяното отнемане на владението- 19.09.2014г., К.Б. е владял процесните имоти. Свидетелят И. сочи, че лично е бил помолен от Б. да смени патронниците на вратите в края на 2013 година, че го е виждал да влиза в имота след това, както и че след 19.09.2014г. Б. не е влизал в имота. Свидетелят Т. заявява, че Б. е сменил патронниците на вратите, че е давал достъп на ВиК до сградата по повод замръзнали тръби, както и че преди 19.09.2014г. един от ответниците- В.М., е искал ключове от Б. за достъп до сградата. В тази връзка неоснователно е възражението, че ответниците на са знаели за владението на имота от страна на Б.. Показанията на свидетеля Т., макар и преценявани съобразно чл. 172 ГПК, съдът кредитира, тъй като намира същите за убедителни и подкрепящи се от останалия доказателствен материал. В Решение 73/02.04.2014г. на ВКС по гр. д. №731/2014г. на III г.о. и Решение 213/10.04.2009г. на ВКС по гр. д. №6404/2007г. на II г.о. се приема, че лицето, което притежава ключовете, владее и имота, а по делото се установи, че преди намесата на ответниците именно К.Б. е държал ключовете от процесните имоти. Владението от страна на Б. се установява частично и от показанията на свидетеля Г., която, макар да заявява, че никой не е владял имотите, в същото време сочи знание, че Б. е давал помещения от имота под наем и предполага, че същият е имал ключ за входната врата на сградата. Свидетелят Г. заявява също така, че В.М. е сменил патронниците на вратите, без да владее имота. С оглед на всичко това се установи, че въззиваемият Б. към 19.09.2014г. е бил владелец на процесните имоти.

            Разпоредбата на чл. 69 ЗС постановява, че за всекиго се предполага, че владее за себе си. Доколкото по делото не е оборено това законово предположение, въззивният съд приема, че ищецът е бил владелец на процесния имот. Възражението на ответника, че ищецът не може да се ползва от защитата по чл. 76 ЗС, тъй като няма нито качеството на владелец, нито на държател, е неоснователно. По делото липсват каквито и да било данни, въз основа на които да може да се приеме, че ищецът е извършвал търпими действия – такива, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно изрично или предполагаемо съгласие, позволение.

            Следващият спорен по делото въпрос е свързан с това отнето ли е владението от страна на ответниците и станало ли е това чрез насилие или по скрит начин. Страните не спорят, а и от свидетелските показания на свидетелите И., Т., Г. и П. се установява, че на 19.09.2014г. от страна на ответниците чрез съдействието на ключар са били сменени патронниците на вратите на процесните имоти. Свидетелят И. заявява също така, че след тази дата не е виждал Б. да влиза в имотите, а свидетелят Т. сочи, че след тази дата във владение са В.М. и М.М.. Свидетелите Г. и П. също заявяват, че Б. не е бил предварително уведомен за предстоящата смяна на патронниците. Въззивният съд намира за доказано, че на 19.09.2014г. ответниците със съдействието на ключар чрез смяна на патронниците на вратите са отнели владението на Б., за да установят своя фактическа власт върху имотите.

            Установява се също така че, че ищецът е лишен от фактическа власт по скрит начин по смисъла на чл. 76, изр.1, пр. 2 ЗС. За да е налице тази хипотеза следва владелецът да не е бил уведомен предварително и да не е знаел за предприемането на действията по отнемане.  Безспорно е между страните, а и от показанията на свидетелите И., Т. и П. се установява, че К.Б. не е бил уведомен за предстоящата смяна на патронниците, а е узнал за нея, след като същата вече е била започнала. От показанията на свидетеля И. се установява, че той е уведомил Б. за осъществяваната смяна на патронници, тъй като е видял паркирана кола пред имота и ключар, който отваря вратата на сградата  с инструмент. От показанията на свидетеля Т. се установява, че при пристигането му заедно с Б. на място е забелязал, че вратата на дворното място е широко отворена и до нея е имало счупен патрон, а ответниците и ключарят са се намирали пред сградата. Съдът намира, че, макар и узнал за действията на ответниците преди да бъдат сменени всички патронници, К.Б. е уведомен за случващото се след смяната на патрона на вратата на дворното място и по време на смяната на патронниците на сградата. Следователно ответниците са отнели по скрит начин владението върху дворното място. Според цитираното и по-горе Решение 73/02.04.2014г. на ВКС по гр. д. №731/2014г. на III г.о., който държи ключовете за входната врата на имота, той владее същия. Сградата, в която са останалите спорни обекти, е ситуирана в същото дворно място, поради което съдът счита, че отнемането по скрит начин на владението на дворното място води до отнемане по скрит начин на владението и върху намиращите се в сградата спорни обекти. Независимо, че към  момента, в който Б. е узнал за случващото се, не са били сменени патронниците на сградата, вече е бил сменен патрона на вратата на дворното място, поради което е налице отнемане на владението по скрит начин и по отношение на първия етаж и малката зала от втория етаж на намиращата се в същото дворно място сграда. В тази връзка неоснователно е възражението на жалбоподателите, че липсва отнемане на владението, тъй като, макар да са сменили патронниците на вратите, не са обитавали имотите си след това.

            Насилствено отнемане на вещта има тогава, когато се използва физическа сила или заплаха срещу лицето, което владее или държи вещта, както и когато се употреби сила по отношение на самата вещ, например чрез разбиване на врата или ключалка (Решение № 4 от 06.02.2012 г. на ВКС по гр. дело № 388/2011г., І г.о.). В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че не е налице отнемане на владението чрез насилие, тъй като действията по подмяна на патронниците са извършени от ключар със специален за това инструмент. Решението в тази му част, в която е прието, че липсва отнемане не владението чрез насилие, не е обжалвано от К.Б., поради което е влязло в сила.

            По отношение на възражението на жалбоподателите, че К.Б. не е осъществявал владение върху процесните имоти в продължение на 6 месеца преди отнемането му. Искът по чл. 76 ЗС защитава всяко владение, а не само това продължило непрекъснато шест месеца, поради което релевираното възражение не може да бъде споделено от настоящия съдебен състав. Без значение за настоящия спор е обстоятелството колко време е продължило владението, достатъчно е то да е съществувало по време на нарушението – в частност към 19.09.2014 г., което обстоятелство е доказано по делото не несъмнен начин.

            По възражението на жалбоподателите, че липсва индивидуализация на един от имотите, а именно- малката зала, намираща се на втория етаж, което води до нередовност на исковата молба. Съдът намира, че малката зала е достатъчно индивидуализирана с твърденията в исковата молба и Схема №15-365624/10.10.2014г. на СГКК- Монтана, като това се потвърждава и от Нотариален акт №166, н.д. 1211/2005г. по описа на нотариус Б. П., град Монтана и Нотариален акт №160, н.д. 508/2014г. по описа на нотариус А.П. и Решение по гр.д. 242/2006г. по описа на РС- Монтана. Освен това с иска по чл. 76 от ЗС може да бъде защитавана и площ, която не представлява самостоятелен обект на правото на собственост. Следователно това възражение е неоснователно.

            По отношение на възражението на жалбоподателите, че е налице недопустимо допълване на исковата молба чрез добавяне на нов правопораждащ факт, който не е първоначално въведен с исковата молба, а именно- липса на предупреждение преди 19.09.2014г. от ответниците за намерението им да сменят ключалките на вратите. Правопораждащи факти са отнемането на владението и това отнемане да е извършено чрез насилие или по скрит начин. Още в исковата молба ищецът твърди, че за действията на ответниците на процесната дата е бил уведомен по телефона по време на извършването им. В първото по делото заседание прави уточнение, че не е бил уведомяван предварително за намерението на ответниците да сменят ключалките. Съдът намира, че това представлява уточнение , а не добавяне на нов правопораждащ факт, поради което възражението на жалбоподателите не следва да бъде уважено.

            По отношение на възражението на жалбоподателите, че липсва незаконно отнемане на владението, тъй като К.Б. впоследствие многократно е уведомяван за вече извършената смяна на патронниците. В случая последващите действия на ответниците не могат да валидират вече осъщественото отнемане на владението. Също така следва да бъде посочено, че дори Б. да приеме предложените ключове, то отново ще бъде нарушено владението му, тъй като ответниците също ще имат ключове и ще е налице съвладение. По тези съображения и това възражение се явява неоснователно.

            По отношение на възражението на жалбоподателите, че неправилно е наложена глобата по чл. 360 от ГПК, тъй като ищецът се е отказал от нея. Налагането на тази глоба е предоставена изцяло в правомощията (преценката) на съда и не представлява самостоятелен иск (искане), с което страната да разполага като способ за защита на накърненото право, поради което и това възражение не може да бъде споделено.

            Съобразявайки правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че релевираната от К.Б. претенция се явява основателна и доказана. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено.

            При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Претендираните от въззиваемия разноски в размер на 9,61 лева също не се дължат, тъй като тези суми представляват извършени от него пощенски разходи за изпращане на книжа по настоящото дело, както и такса за съдебно удостоверение, което да послужи по друго дело пред ОС- Видин, поради което не са разноски по настоящото дело по смисъла на ГПК.

            Предвид изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА Решение от 04.02.2016г., постановено по гр. д. № 574/2015г. на Районен съд гр. Берковица.

            Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       

 

 

ЧЛЕНОВЕ:   1.                               

 

2.